За четенето като наркотик, за любовта към книгите и за следите върху кожата
Веднъж ми хрумна, че не би било зле, ако можех в допълнение към обичайния си живот да имам и друг, само за четене. По-късно се разколебах: как точно би се извършвало кръвопреливането между тия два живота? И нямаше ли опасност в един миг да предпочета четенето пред всичко останало? Аз и сега, в единствения си живот, го предпочитам. То е любимият ми наркотик, любимото болкоуспокоително. Има ли обаче добри и лоши наркотици, добри и лоши зависимости? Нямам представа. Във всеки случай имам чувството, че ако не целият ми живот, то поне темелите му са направени от книги. И от това понякога ми става страшно. Защото обичам книгите повече от хората. И защото им вярвам повече, отколкото вярвам на хората.
Едно време четях стихийно, лакомо, без посока. Достатъчно ми беше да зърна печатен текст, за да се впия в него, та бил той и парче вестник, постлано върху масата, за да се трупат отгоре му обелките от картофите. Давах равен шанс на всяка книга, на всеки автор – дори на лошите, на отчайващо бездарните. После спрях да го правя. Осъзнах една важна истина: има безсмислени книги, напразно написани, и те не са никак малко. Някои от тях дори са написани добре, интелигентно, със стил и известен талант. Но това прави вътрешната им пустота само още по-тъжна. Четенето не е непременно добродетел, не всяка книга е реликварий, в който можеш да откриеш костица от неизвестен светец и тя да стори чудеса с теб. За щастие обаче все още не ми е трудно да откривам книги, способни да оставят следи, белези, като от изгорено. Тъкмо те са моята история.
Уилям Фокнър, Дивите палми
Един роман, за който би могло да се каже, че е най-великият любовен роман, ако не беше нещо много по-голямо – във Фокнъров стил. Необяснимо пренебрегван и подминаван дори от най-големите ценители на Фокнър. Четох го за пръв път преди много години, бях порядъчно опиянена от него, но само толкова. Когато обаче го препрочетох доста по-късно, се зашеметих. Имах чувството – и до днес го имам, – че Дивите палми са написани за мен. Това беше любов, каквато не съм изпитвала с друга книга и май почти никога към човек. Живях месеци наред само с нея. Преведох романа в състояние на болезнена неистовост. Никога преди не бях правила подобно нещо, до ден днешен не знам как се осмелих. Докоснах се и се опитах да предам гениалната фина механика на Фокнъровото писане, да превърна Фокнъровия английски във Фокнъров български, да преведа не езика, а света, произлязъл от него. И всеки път, когато се запитам: защо всъщност го направих, откъде дойде този помитащ първоначален тласък, който усетих като шут в главата си, стигам до едно изречение, което Фокнър пише за Шарлът, главната героиня в едната от двете сплетени в романа истории, дала му и заглавието. А то горе-долу гласи следното: имаше една част у нея, която нито той, нито Ритенмайер някога беше докосвал и която не обичаше дори любовта.
Всъщност като си мисля за книгите, без които не мога, установявам, че в повечето случаи мисля за автори, без които не мога – без които не бих могла да мисля, да усещам света, така, както го усещам, да чувствам как се променя в главата ми, а с него и аз. И в този друг, алтернативен „списък“, Фокнър също е под номер едно.
Захари Стоянов, Записки по българските въстания
За мен не само Записките, а всичко от Захари Стоянов – и биографиите, и Четите в България – са същинският корен на цялата българска литература от Освобождението насам, българският свят, българският позор и слава, падение и величие. И това не са празни клишета. Ако някой умее да ги изпълни със смисъл и чувство, това е тъкмо той. Захари Стоянов е не само голяма революционна и обществена фигура, той е автентичен, самосъздаден интелектуалец от европейски калибър. В сравнение с него Вазов е просто един средно добър писател. Захари е стихия. Жалко, че литературата ни си избира тъкмо първия за кумир и родоначалник. Жалко, но и съвсем обяснимо. Инак, току-виж, тръгнала по съвършено различен път.
Трима са авторите, които всеки българин, който поне донякъде иска да узнае за себе си и своето естество, непременно трябва да чете: Захари Стоянов, Иван Хаджийски и Симеон Радев. Останалите не са задължителни. Останалото е просто литература.
Андрей Платонов, Чевенгур
Любовта ми към Платонов е очебийна, и да искам, няма как да я скрия. В един момент влиянието му върху собственото ми писане беше огромно. И съвсем не само с Чевенгур. Защо такава любов, откъде-накъде? Ами защото Платоновите герои до един са сами по себе си, насаме не толкова със себе си, колкото със света. И светът също е насаме с тях, понякога дори много по-жив и жизнен, отколкото са самите те. Това са хора, всеки един от които е като сляпа природна сила. От техните индивидуални или общи усилия произтича единствено разпад. И в този разпад те живеят много по-добре, по-естествено. Сложността на Платоновия човек е природна сложност. Все ми се струва, че също като природата, той постоянно се стреми да застане в някакво поносимо равновесие, което ако не друго, поне да не е разрушително. И не успява.
Безименен живот, така го мисли Саша Дванов, главният герой на романа, и не може, нито иска да му даде име. Точно в този безименен живот, от него и заради него, се ражда и едновременно с това умира град Чевенгур.
Курцио Малапарте, Капут
Открих Малапарте съвсем неотдавна, първо с блестящо преведения на български Капут, а после и с другия му, непреведен роман, своеобразно продължение на Капут – Кожата. Да кажа, че ако човек би искал поне малко да узнае защо сме там, където сме днес и защо живеем в условия на все по-геометрично нарастващо безумие, то той следва задължително да се сблъска с Малапарте, би било колкото банално, толкова и вярно. Но това е най-малката последица от неговия гений. Трагична фигура сам по себе си, Малапарте пише за трагедията на света от Втората световна като за лична, без следа от излишен драматизъм, ами с онази висока, чиста и безизходна философска и поетична тъга, каквато навярно сам Господ би изпитвал в онзи момент, ако Го имаше. Не я наричам екзистенциална, защото никой не е по-чужд на екизстенциалните обобщения от Малапарте – пряк участник в събитията, предхождащи, последващи и движещи войната, а най-вече в нейните последици. Той е гениален поет на един загиващ и загниващ свят, на една остаряла и вече вкочанила се Европа, сразена, победена и унищожена от собственото си малокръвие. Това обаче също е твърде малко, твърде постно като определение за него. Малапарте живее и умира с трагедията на Стария свят и на родната си Италия. Той е част от нея. Проницателността му е свръхестествена – прозорливост на един огромен и скръбен мислител. Може би защото, също като Господ, той притежава плашещото умение да вижда едновременно голямото, космическия порядък, и най-дребното, уж най-незначително, а всъщност най-потресаващо в него – като например замръзналите глави на вледенените, сковани от леда коне в едно финландско езеро. Или разпнатите, като ранни християни, и оставени да умират мъчително в гората край собственото си село украински селяни. Никъде и у никого не съм чела такива потресаващи природни описания, никъде не съм срещала такава нечовешка връзка, такова преливане между живия и неживия свят, еднакво устремени към смъртта. За мен Малапарте не е просто писател, малко е да го нарека и гений. Той е евангелист – и не на войната, а на човека в нея, на погиващото човечество.
Юкио Мишима, Златният храм
За Мишима може би ще говоря най-малко, защото имам чувството, че за него вече отдавна съм казала всичко, което съм имала за казване. Няма да крия, че личността му ме вълнува една идея повече, отколкото творчеството му, колкото и несправедливо да прозвучи. И това не е, защото не е велик писател, тъкмо напротив. Но със сигурност е най-сложният човек, когото познавам. А че го познавам, макар и отдалеч и повърхностно – нямам никакви съмнения.
Приятели ми подариха Златният храм за двайсетия ми рожден ден. Тогава романът не успя да ме впечатли кой знае колко: историята на Мидзогучи, който след мъчителни вътрешни борби най-сетне се поддава на изкушението да подпали Златния храм и да намери покой в абсолютното унищожаване на прекрасното и възвишеното, не ме развълнува особено. Нужни ми бяха години и дълбок, на подсъзнателно ниво сблъсък с Мишима и написаното от и за него, за да проумея, че за него тази борба е била не просто философска проекция на определени идеи, а нещо съвършено конкретно и лично. Разбрах също, че този прочетен навремето и неоценен от мен роман всъщност е станал моят ключ към великия писател и артист, към последния самурай, заниманията с когото дълго време играеха съществена роля в живота ми. Давам си сметка, че до голяма степен тъкмо на Златният храм дължа може би най-добрата си пиеса и със сигурност едно от най-важните за самата мен произведения, които съм писала досега – монодрамата Мадам Мишима.
Шюсако Ендо, Мълчание
Ендо е друго мое голямо японско увлечение, макар и не с мащаба на страстта към Мишима, но пък белязан от друг вид сложност, плод на комбинация, която винаги ме е вълнувала. А именно: съчетанието между писане и католицизъм, и то там, където католицизмът се явява екзотика, своеобразно отклонение от нормата. Такъв е случаят с Греъм Грийн, също и с Фланъри О’Конър, особено зрелищно – с Шюсако Ендо. Казвам „зрелищно“, защото последният е автор на абсолютния шедьовър в религиозната литература (религиозна в своето естество, а не в целите си, разбира се) – Мълчание. По дълбочината и ужасяващата на места сила на внушенията си бих го сравнила единствено с Последното изкушение на Казандзакис. Да не говорим, че темата за непроницаемо и жестоко безмълвния Бог, за непостижимия Бог, за наказващия чрез мълчание Бог винаги е била особено близка на сърцето и ума ми. Това е историята на един млад йезуит, отец Себастиан Родригез, който в средата на 17. век тръгва към Япония, за да помага на безмилостно преследваните новопокръстени японски християни. Там обаче е изправен пред непоносимия избор между своя Бог и своето паство. Дали обаче човек, принуден и готов да стигне до най-немислимата крайност в служенето на Бог – тази да се откаже от Него, за да продължи да му служи – губи и вярата си? Или тъкмо напротив, превръща я в истина, придавайки й конкретността на чуждата и собствената си жертва? Което пък лично мен ме отвежда още по-нататък, до друго питане: вяра и морал едно и също ли са? Къде се пресичат и къде се разделят? И кое е по-голямото, ако изобщо може да съществува такъв въпрос и той да е важен?
Дж. М. Кутси, Детство Исусово / The Childhood of Jesus
Откак за пръв път се сблъсках с него – то беше с романа му В очакване на варварите – Кутси винаги е бил един от най-важните за мен автори. Имаше даже период, в който откровено го боготворях. Познавам кажи-речи цялото му творчество с малки изключения, предимно от последните години. И не съм в състояние да цитирам само едно или две любими заглавия. Детство Исусово обаче изигра особена роля в отношенията ми с Кутси. Както нерядко се случва, имах чувството, че с напредването на възрастта му – и със сигурност след Нобеловата награда – писането му вече не е това, което е било преди. И не беше просто чувство, сигурна съм, че е така. Книги като Дневник на една лоша година – иначе доста добра и донякъде оригинална сама по себе си – задълбочиха разочарованието ми. Защото макар за някой друг те да биха се явили връх в творчеството му, за мащаба и възможностите на Кутси те бяха съществено и необратимо, както си мислех, пропадане. С други думи – и с дълбока и искрена мъка в сърцето – бях убедена, че с онзи Кутси, когото познавах и така силно обичах, е свършено. Докато не попаднах на Детство Исусово. Естествено, привлече ме заглавието. Опитах се да му устоя, да се дръпна… И не успях. Дълго време просто държах романа в библиотеката си, не смеех да го почна, страхувах се какво ще заваря. Докато един ден не седнах и не го прочетох. Като почна да ме стяга под лъжичката, разбрах, че онова, предишното, още е там. Върнало се е. Или може би изобщо не си е отивало, само временно е било потънало някъде. С други думи, този роман ми върна моя Кутси. Е, той пък за съжаление взе, че написа продължение на нещо, което според мен не подлежи на продължаване – толкова е мощно, ударно и завършено в себе си. Продължението обаче аз няма да го чета. Не. Все по същите причини. А впрочем не знам. Може пък някой ден…
Сюжетът? Един мъж и едно момче пристигат като емигранти в нова, неназована страна, след като са прекосили океана. Момчето, Давид, е само, търси майка си. Мъжът, Симон, решава да се грижи за него. В новата страна те получават нов живот, нова самоличност. Но майката я няма или поне не е онази, която си представят. И когато тримата тръгват на път, за да се измъкнат от властите, присъствието на Давид започва да върши чудеса.
Джени Ерпенбек, Старото дете / The Old Child
Една обезпокоителна и странно напрягаща история от младата германска звезда Ерпенбек. Разказана с привидно спокойствие и абсолютна дистанция в сегашно време, тя оставя напрегнатото усещане за кошмар, сънуван бавно и дълго, в който през по-голямата част от времето не се случва бог знае какво и ти знаеш, че най-вероятно няма и да се случи, и все пак, неясно защо, понякога просто ти е трудно да дишаш. Крехък, почти нежен кошмар, окъпан в дифузна бяла светлина, който за финал ти поднася една голяма и страшна тайна, която всъщност през цялото време си е била пред очите ти, а ти просто не си искал да повярваш в нея. Няма да разказвам историята, защото ще проваля четенето на всички, които още не са стигнали до този неприличащ на нищо друго малък, виртуозен роман. Той дръпна, не, ами направо удари със зашеметяваща сила някаква струна у мен, която не мога и не искам да нарека по никакъв начин.
Кормак МакКарти, Outer Dark
Четенето на МакКарти е от ония дългосрочни, ако не и пожизнени мисии, които напълно могат да осмислят живота на един читател. Почнала съм го, но още далеч не съм го завършила. Предстои ми. Изисква отделно време, пространство и значителни сили и съсредоточаване. Такъв писател и такова писане са възможни само в Америка – по същия начин и по същите причини, по които един Фокнър, примерно, е възможен само там. Намирам едно фундаментално и непостижимо сходство между двамата, независимо от самостойността им като гигантски литературни фигури. И то е в библейския поглед към човека и света, в безмилостното и страшно старозаветно разказване за тях, от което те побиват тръпки. В забутана нейде в Апалачите колиба една млада жена ражда дете от брат си. Братът го изоставя в гората и излъгва сестра си, че е умряло. По-късно обаче, водена от майчинския си инстинкт, тя тръгва да го търси. Братът също тръгва по нейните следи и в търсене на детето. Развръзката, разбира се, в типичния за МакКарти стил, е неочаквана и просмукана от онова необуздано, движещо човека зло, за което той пише във всичките си книги. Но не злото е, което ме хваща за гърлото у този чудовищен писател, а начина, по който пише: МакКарти пише като касапин с ръка на хирург. Остъргва месото от кокала и не спира да стърже, дори когато имаш чувството, че там нищо вече не е останало. Отделя хрущялите, сухожилията, всичко, докато костта не блесне в първичната голота на това анти-сътворение. Кост, която спокойно може да бъде наречена и истина.
Алфред Дьоблин, Берлин-Александерплац
Още един от великите романи на 20. век. Още един от моите странни, мрачни, хипнотични сънища. Трябва да съм била на не повече от 12-13 години. По онова време всеки следобед по телевизията – а тя беше само една – повтаряха филма от предната вечер. Така един следобед след училище случайно пуснах телевизора и се озовах в някаква плашеща и същевременно притегляща ме история, от която отначало нищо не разбирах, но толкова повече гледах потресена и зашеметена. Когато свърши, установих, че е епизод от филм с особеното и магнетично заглавие Берлин-Александерплац. Един по един, все така след училище, изгледах всичките серии. Не можех да се откъсна от тъпия, честен, бавно полудяващ Франц Биберкопф – дребен гешефтар и трагичен герой, обречен да бъде осакатен и смлян от вече долавящия тътена на собствения си разпад свят между двете световни войни. Дори не обърнах внимание, че режисьор е Райнер Вернер Фасбиндер. И да бях, все тая, името нищо не ми говореше. Доста по-късно най-неочаквано се натъкнах в домашната ни библиотека на романа на Дьоблин, за чието съществуване дотогава и не подозирах. Отначало дори не го свързах с онзи филм, не и докато не изчетох първите няколко страници, когато отново ме връхлетя. Трябваше да мине още повече време, за да открия сама за себе си какво продължава да ме притегля към този роман и да ме заставя да го препрочитам отново. Отговорът е прост: лудостта. Лудостта на човека, впримчен в лудостта на времето. Берлин-Александерплац беше може би първият ми досег с нея. Оттогава не мога да я забравя. В този случай филмът и книгата от самото начало са се слели в главата ми. Ако някой ден в дома ми лумне пожар или го сполети друго природно бедствие и от цялата библиотека успея да взема само този роман, няма да съжалявам за останалите. Защото той е от ония, които стигат за цял живот.
Хайнрих Бьол, Групов портрет с дама
Няма представа как става така, но Бьол винаги ми е носил утеха. Когато ми е тежко, когато се чувствам объркана, неспокойна или просто уморена от себе си, вземам разказите му. И понякога дори не ги чета. Стига ми книгата да е наблизо, да мога да я прелистя, да пробягам по редовете. И то при положение, че преводите им на български – поне тези, с които аз разполагам – са отвратителни, също както и кориците. Това е и причината вместо към разказите му, които толкова обичам, да се обърна към романа Групов портрет с дама, който впрочем обичам не по-малко. Историята е за една голяма, забранена, но толкова по-непреодолима любов между една необикновена жена, Лени, и руският военнопленник Борис по време на Втората световна война. Няма да я преразказвам, разбира се, но я споменавам, защото именно в нея особено силно, направо остро усещам обичта, с която Бьол се отнася към героите си – обич, която прелива от страниците и заразява и читателя. И тя като че ли е не към самите тях, а към нещо по-различно, може би и по-голямо, което живее вътре в човека, във всеки човек, дори в най-дребния, в най-мерзкия. Всъщност, да си го кажа направо: онова, което ме поразява у Хайнрих Бьол, е неговият изключителен, заразителен хуманизъм. Хуманизъм, лишен от всякаква снизходителност, понякога скръбен, дистанциран, но толкова по-истински, понеже не идва от сърцето, а от главата. От Бьол се учи като от майка – със сурова доброта и завинаги. И дори да презреш наученото или да се обърнеш срещу него, пак ще си го научил. Защото също като майката, той има дарбата да подрежда и утешава човешката душа, да я храни със самата нея, сякаш е залък хляб, да превръща оскъдността й в богатство.
Четенето прави живота по-смислен, по-малко тъжен и по-поносим
Опитвам се да уловя книги, някои от които вече пропадат през мрежата на паметта ми и въпреки това остават не по-малко важни от онези, които ще останат там по-дълго, може би до края. Твърде често не помня самите книги; помня онова, което са ми дали. В самото начало се питах: има ли добри и лоши зависимости? Сега си отговарям: има. Лоши са тези, от които се умира. Добри за тези, с които може да се живее. Никой не е умрял без книги, но и никой не е умрял заради тях. Казват, че безкнижието убивало, но всъщност четенето няма нужда от патос. То не е непременно добродетел. От него глупавият не става задължително умен. Лично аз познавам не един и двама четящи глупаци. Просто книгите, за които написах тук, а също и много други, са направили и ще продължават да правят живота ми ако не по-хубав, то поне по-смислен. Ако не и последното, то във всеки случай по-малко тъжен и по-поносим. А това вече е много, честна дума. Понякога дори повече, отколкото човек би могъл да мечтае.
Послепис от FOX Book Café
Това е само част от книгите, които Елена Алексиева представи на срещата във FOX Book Café на 10.03.2019 год. Можете да прочетете целия списък със заглавия тук!
Вашият коментар